Географско положение

Карнобат се намира на 50 км от Бургас. Градът е разположено на еднакво разстояние от Сливен, Ямбол и Бургас. През града преминава главният път София-Бургас. Тук е и разклонът за Шумен. Карнобат е една от най-натоварените железопътни гари в България: на ден на нея спират повече от 30 влака, половината от които идат от Бургас, после от Варна, София и пр. Като железопътен възел свързва Южна със Северна България.

Историческите извори сочат, че от XV век насам градът винаги е бил административен център, стопанско и търговско средище с традиционен ежегоден панаир.

В сведенията и пътеписните бележки се споменава под различни имена — Кариноваса, Каринабад, Карново и др. Най-ранните сведения за Карнобат,под името "Град Каръновасъ" се съдържат във подробния регистър на доганджиите-соколари от 1477г.(ТБКМ-Сф,ОО - Д 649 - "Извори за българската история ",том 10,Сф,БАН,1964г.,стр.159-214 със селищата от Бургаска област,сред които е и град Карнобат).Като "Град Карин-абад",а също така и "Карнобат"(в документа се употребяват и двете форми на името му),сведения за града има и във т.н. "Карнобатско вакфие" на Раккас Синан бег от 1487г.,съставено по времето на султан Баязид ІІ(1481-1512) - Лит. : Сп."Български църковен преглед",год.4,кн.4,Сф,1898г.,стр.43-48(с целия текст на вакфието). Според краткия регистър на Османската империя от 1530г.,Карнобат,посочен в документа като "Град Карин овасъ",е център на каза със същото име - "Карин овасъ"(Istanbul - BOA,TD 370,s.460-464). През Възраждането Карнобат става обединителен център на културно-просветното развитие на района. Градът има съществен принос в църковните борби през Възраждането — в средата на 60-те години на XIX век будните карнобатски граждани изгонват анхиалския владика, с което окончателно отстраняват гръцкото влияние. По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. районът става жертва на безчинстващи башибозуци и черкези. Освобождението на Карнобат на 24 януари 1878 г. открива път за големи обществено-икономически преобразования. Карнобатският регион, разположен пред южните подстъпи на Ришкия и Върбишкия проход, има древна и богата история и култура. Следи от живот има още от неолитната епоха. Селища и могили разкриват следи от живот от енеолитната, бронзовата и желязната епоха, богат поселищен живот от античността и средновековието. След създаването на българската държава през 681 година, поради изключителната си роля, земите на днешния Карнобатски край стават арена на военни действия и вековни интереси между България и Византия.

От времето на Първото българско царство най-значимият обект е намиращата се на 7,5 км западно от Карнобат крепост Маркели, важен градски епископски и военен център. Сред кухненските остатъци при крепостната кула от 6-11 в. от палеоорнитолога проф. Златозар Боев са открити костни останки от изчезналите вече в пределите на страната див колхидски (ямболски) фазан (Phasianus colchicus colchicus) и голяма дропла (Otis tarda). [1]През османското владичество Карнобат е административен център на нахия, а по-късно на каза в Силистренски санджак. Сведения за стопанството, бита, културата, архитектурата и др. на града и селата за периода XIV – XIX в. се съдържат в османо-турски данъчни регистри и в пътеписи на чужди пътешественици. Пред този период градът се споменава под различни имена.

Показателен факт за възрожденските процеси в региона е свещенодействието на поп Стойко Владиславов – бъдещият епископ Софроний Врачански, в Карнобатска енория през 1791 – 1792 г. През Възраждането градът е значим търговско – занаятчийски център, прочут с пазара и големия карнобатски панаир.

Градът е обединителен център на културно-просветни процеси и борба за независима българска църква в района през XIX в. Учреденото през 1862 г. Карнобатско читалище “Св.Св. Кирил и Методий” е едно от първите в днешна Югоизточна България. След Освобождението (1878 г. ) настъпват съществени обществено-икономически преобразования и Карнобат се утвърждава като административен, стопански и културно-просветен център.

В Карнобат и Карнобатския край са родени редица бележити културни и научни дейци. Сред тях се открояват имената на: Никифор Н.Попов – автор на първия учебник по стокознание в България, писателите Димитър Полянов, Иван Карановски, Минко Неволин, Ненчо Савов, Мария Шопова, Георги Равнинов, художниците Бенчо Обрешков (единственият български художник, носител на наградата “Гран при” през 1937), Жечко Попов,професор Дончо Вълчев, Атанас Жеков , Слави Кожухаров /Слави Земята / , Алекси Денев /Лечо /, Иван Христов /Магелана / , Иван Водев , Костадин Костадинов /Динко/ , академик Димитър Косев, професор Жельо Авджиев, професор Велко Тонев , професор Петко Бахчеванов.